Палеоботаническа характеристика на флората в България

Палеоботаника

Палеоботаника, палеофитология, дял от ботаниката, изучаващ фосилни растения.
Включва разностранно изследване на растенията в геологичното минало, класификацията им, установяване на тяхното родство и съвременните растения, показващи тяхното разпределение на Земята в различни геологични периоди, а също и закономерностите в смяната на растителната покривка.

История на флората в България

За територията на България се очертават 3 главни етапа на промени на флората и растителността.

Палеозойски етап

Първи сухоземни растения през късен девон:
древни плауни Cyclostigma и хвощове Sphenophylum
Карбон: оформяне на горски тип съобщества с хигрофилен характер, доминиращи родове Mesocalamites, Sphenophyllum, Lepidodendron, Sigillaria. Богата карбонска флора от Добруджа, с характерно наличие на семенни папрати Lyginopteris, Lonchopteris. Семенните папрати са от важно значение за изясняване на еволюцията на семенните растения
В края на карбон и началото на перм: поява на древни и примитивни представители на иглолистните – Lebaria – фосили в Белоградчишко.
В края на перм и начaло на мезозойския триас: силно засушаване, силно обедняване на флората.

Мезозойски етап

Триас: силно засушаване на климата, силно обедняване на флората
Юра: поява на първите цикасови – Zamia
Креда: особено важен период за развитието на българската флора. Преход от господство на голосеменните към господство на покритосеменни. Мезофилни гори от Magnolia, Aralia, Myrtophyllum, Zamites, и много папрати.

Неозойски етап

Терциер

Обхваща периодите Палеоген и Неоген (епохите олигоцен, миоцен и плиоцен). В България терциерната флора е по-богата в сравнение с мезозойската и палеозойската.

Палеоген (ранен терциер)

В пластове от централна Европа и Средиземноморието се откриват фосили от тропични и субтропични растения: палми Sabal и Nipa, двусемеделни Cinnamonum и Ficus. Общи белези със съвременните индомалайски гори.
Палеоцен: Липсват данни от България
късен Еоцен: Данни за древни покритосеменни, с най-голям дял са родовете Laurus, Myrica, Engelhardia, Zanthoxylum. Връзка със съвременната флора на Югоизточна Азия.
Олигоцен: Увеличават се аркто-терциерните елементи: Populus, Rhamnus, platanus, Prunus, Rhus, Cassia, Punica. Доминират еоценските Quercus, Castanopsis, Myrica, Cinnamonum, Laurus.
Среден и късен олигоцен: нови микро- и мезотермични аркто-терциерни родове и видове. Увеличава се влиянието на Magnolia, Laurus, Lindera, Castanopsis, Rhamnus. Общи белези с флората и растителността на северната и субтропичната зона на югозападен Китай.

Неоген

Миоцен: Най-топлолюбивите видове от Европа изчезват. Родовете Sequoia и Taxodium се изместват от широколистни дървета, които стават доминанти.
Все още участват реликтни палеогенски видове. Преобладават субтропични гори от лавров тип. Горски формации от вечнозелени и листопадни видове: Pseudotsuga, Pinus, Magnolia, Olea, Nerium, Pistacia, Fagus, Quercus, Castanea, Acer, Populus, Alnus, Betula

Плиоцен: в Европа доминират широколистни и иглолистни гори, подобно на наши дни. Идентични видове или близки със съвременните. Оформяне на днешния облик на растителността.
Плиоценската европейска флора е била по-богата от днешната. Включвала е и родовете: Ginkgo, Taxodium, Sequoia, Tsuga, Magnolia, Liriodendron, Sassafras, Liquidambar, Carya …
Ранен плиоцен: листопадни и вечнозелени видове: Pseudotsuga, Magnolia, Cinnamonum, Laurus, Arbutus, olea, Nerium, Pistacia, Fagus, Quercus, Castanea
Късен плиоцен и ранен плейстоцен (кватернер): Изчезват вечнозелените елемементи, развиват се листопадни гори от Quercus, Fagus, Castanea, Carpinus, Populus, Salix, Alnus, Ulmus, Acer. Напомнят съвременната флора и растителност в Евксинската флористична провинция.

Tретични (терциерни) реликти: по-широко представени; остатъци от богатата терциерна флора: Aesculus hippocastanum /Конски кестен/^[w], Rhododendron ponticum /Странджанска зеленика/^[w], Haberlea rhodopensis /Родопски силивряк/

Кватернер

Плейстоцен: Еднообразната аркто-терциерна флора в Европа е изместена на юг по време на заледяванията (глациали). Териториите и са покрити с лед или тундрова растителност. Многократно повтарящ се процес, водещ до обедняване на аркто-терциерната флора. През топлите периоди (интерглациали) флората отново се е придвижвала на север, като е заемала територии, освободени от континенталния ледник. Много видове не са успели да преживеят миграциите в Европа поради изолацията от Алпохималайската планинска верига. По тази причина Европа е по-бедна на дървесни и храстови видове от Източна Азия или Източна Северна Америка.
През последното заледяване (преди 21000-18000 години), арктичните видове от северните ширини са мигрирали на юг и са се установили в свобидния от ледове коридор между Алпите и Скандинавския ледников щит (с дебелина 2000 m). След оттеглянето на ледовете, някои типични алпийски видове са мигрирали в Арктика. Топлолюбивите дървесни и храстови видове преживели само по средиземноморието и в Иберийския, Апенинския и Балканския полуостров.
При всяко заледяване (с продъжителност 100000 години) са господствали на Балканския полуостров ксеротермни степни тревисти съобщества с доминанти от Artemisia, Chenopodiaceae и Poaceae. Климатът e бил континентален, студен и сух. Областите със сух климат са били повече, поради огромното количество вода, включено в ледниците. Много видове са се запазили в рефугиуми на Балканския полуостров. След всяко заледяване флората на Балканския полуостров все повече обеднявала и са изчезали повечето терциерни елементи.
При всеки интерглациал (междуледников етап) от по няколко десетки хиляди години растителността постепенно се е променяла от степна към лесостепна и горска. Сегашният интерглациал се нарича холоцен и е започнал преди около 11500 години.

Ледникови (глациални) реликти: заемат малки територии с разпокъсан (дизюнктен ареал): Vaccinium vitis-idaea /Червена боровинка/^[w], Viola palustris /блатна теменужка/^[w], Ribes nigrum /Касис/^[w], Isoetes lacustris /Езерен шилолист/^[w]

Холоцен: Още от началото на холоцен е имало смесени дъбови гори, над тях в планините постепенно се оформили групови съобщества от Betula с групи от Pinus. През климатичния оптимум на холоцен преди около 7000 г. се е установило нарастване на количеството на валежите при хладни лета и меки зими. Започнало е образуване на иглолистен пояс в планините с доминанти Pinus sylvestris, Pinus peuce и Abies alba. Съвременните съобщества започнали да се формират преди 3000 г., като в Рила, Пирин и Родопите доминираща роля в дървесните съобщества има Picea abies, а в Стара планина, Средна гора и Осогово – Fagus sylvatica.

Развитието на флората и растителността в Балканския полуостров през холоцен е повлияно от човешката дейност, която става по-значителна от неолита, започващ в България през 7300 г. пр.н.е.

---

Стоянов К. 2021. Флора на България. Лекционен курс. Аграрен университет – Пловдив.
www.botanica.gallery